В
рубриката „Всичко за образованието“ търсим отговор на въпроса как
учениците да узнаят истината за Народната република и събитията от най-новата
ни история в общество, силно разделено от полярни „истини“ за това
време. Своя опит и позиции споделят учителките по история Цветомира Антонова и
Димитринка Арнаудова.

Колко изобщо се изучава нова
история в българското училище?

Цветомира Антонова: Съвременна българска
история или това, което историците наричаме епоха на съвременността от началото
на ХХ век до наши дни, това са едни 120 години, се изучава в седми клас, където
българската история се разглежда от епохата на Възраждането до съвременността, ХXI
век, и в десети клас. Това са двата класа, в които учениците имат фокусирано
изучаване на българска история.

Въпросът
обаче, особено по отношение на 10 клас, е, че учебната програма, а и самите
учебници, които следват учебната програма, са в един много широк времеви
диапазон разтеглени, защото цялата българска история, която искаме да дадем на
децата като познание, като разбиране за процесите обхваща времената на Палеолита
и появата на първите хора по нашите земи, през античната епоха, през
средновековната епоха, българските царства – Първо и Второ, епохата на османско
владичество, епохата на Възраждането, следсвобожденската епоха, борбите за
национално обединение и за трудните и тежки теми, свързани с участието на
България във Втората световна война, за събитията, които са част от голямата
политика на Втората световна война, какъвто е превратът на 9 септември, от
изключително важната геополитическа промяна в пътя на развитие на българската
държава до 9 септември 1944г. и нейното насилствено включване в съветската
сфера и в сталинския империалистичен проект … насилствената сталинизация,
колективизация, жертвите, които дава българското общество, са теми, които се
разглеждат в няколко урока… 89-а година промяната, прехода и последните
геополитически промени и достижения, влизането на България в ЕС…

Така че
това е един огромен хронологичен период, през който учениците преминават и
съответно можете да си дадете сметка, че много трудно е да очакваме и от
учителите, и от учениците в рамките на малкото уроци, които са предвидени за
този период от 80 години, който вече измина, да имат едно наистина цялостно
разбиране за причините, за причинно-следствените връзки, за промените, за
процесите и затова в една по-неутрална форма са представени ключовите дати,
представени са фактите, но какво се крие за тях и особено теми, свързани с
травматична памет, с жертви, не се засягат. И това е едно бяло петно в
познанията на нашите деца за не толкова далечното минало…

От друга
страна имаме наистина сериозен проблем с обема и с акцентите, и фокуса, и
отговора на въпроса на нас като българско общество какво ни е важно децата да
знаят за нашата история…

Вероятно има значение и как се
поднася това, защото децата много учат, часове наред те са в училище, имат
домашни, носят едни тежки учебници, децата ни са свръхнатоварени и най-накрая
излизат без да имат основни познания, без да имат критичното мислене, начина,
по който да подхождат към която и да е тема, за да могат да стигнат до някаква
обективна преценка, да могат да съпоставят факти, твърдения, данни, защото това
ще им е полезно в живота.

Цв. А.: … претовареността на
учениците е свързана с тромавостта на нашата образователна система и нейния
много бавен и много труден ход на адаптиране към промените…

През
последните 20 години се наблюдава една революция в  образованието, в подходите, в методите, в
начините, по които младите хора трябва да се образоват. И съответно тази
революция е свързана с необходимостта учителите да оставят фронталния метод на
преподаване и да се въоръжат с нови инструменти, които правят ученика в центъра
на тяхното внимание. Планирането на уроците им трябва да бъде свързано с
ангажирането на учениците и със свободата на учителя да може да конструира това
учебно съдържание, което ще бъде полезно, което ще бъде смислено и което след
завършване на училището, близките 10-15 години, ученикът ще го ползва. А ще
ползва не толкова запаметените, наизустени уроци, колкото ще ползва уменията,
които е развил по време на учебния процес. Уменията да мисли критично, уменията
да работи в екип, уменията да комуникира, да сътрудничи и да организира своето
време. И това са уменията на ХXI век плюс дигиталните умения, които са също
изключително важни.

Така че,
имаме една променена образователна среда, която изисква и промяна и на
подходите, промяна и на начина ни, по който преподаваме. А оттук идва и темата
за промяната на нагласата и на обществото, и на голяма част от представата за
това що е история и как тя трябва да се учи в училище. Защото съществуват много
митове,  свързани с носталгията по
социалистическия период… Много митология и много клишета от онази епоха
продължават да съществуват безкритично и те се предават на децата без учениците
да имат защитния механизъм на критичното мислене, за да отсеят мита, да отсеят
пропагандата, да отсеят пристрастието от това, което може да бъде обективна
истина. И тук вече идваме до това как се преподава история.

Димитринка Арнаудова: В дългата ми
педагогическа практика безспорно съм се сблъсквала с различни гледни точки,
различни нагласи от страна на учениците… Да не говорим, че има и една трета
група ученици, абсолютно безразлични към това, за което говорим. Те също трябва
да бъдат интегрирани в един динамичен и ползотворен учебен час… В една учебна
среда тогава, когато се сблъскат различни гледни точки, различни семейни
истории, винаги е интересно да се подходи по начин, по който всички страни да
бъдат чути, а тези, които пък, както вече ви казах, това е сериозен проблем на
българското образование – апатията от страна на учениците – тази апатия да бъде
събудена, да бъде провокирана и наистина аз лично в своята практика се опитвам
да предлагам различни методи на работа…

Интересен е и въпросът за
пристрастията на самите учители, защото те също са граждани, също са хора, също
са със своите семейни истории. Как се преодолява този момент?

Д. А.: В срещите ни с учителите
мога да кажа, че хората, които идват на нашето обучение (обучение за учители в
гр. Белене, организирано от „Софийска платформа“) са хора, които са
отворени към новото, отворени са към диалог, към дискусия. Разбира се, наистина
има моменти, в които предубедеността може да излезе на преден план, но тя в
никакъв случай не е водеща и ми се струва, а и обратната връзка, която
получаваме, е, че учителите имат нужда от един такъв тип обучение, в който те
да бъдат чути, да бъдат докоснати теми, които самите те дори може би се
страхуват да преподават по различни причини и съображения, и да си тръгнат
мотивирани, че това, което правят, всъщност е в правилната посока.

Нека да се съсредоточим върху
тази нова болезнена история. Когато започнат спорове между хора с различни
виждания по въпроса кое е терор, кое е жестокост, кое е справедливост и така
нататък, започват да се вадят „аргументи“: „Вашите хора колко
човешки живота затриха… о, тия нямат значение… пък вашите колко хора избиха …
Една жестокост се оправдава с друга жестокост. Коя е плоскостта, върху която
може здраво да се стъпи, за да се говори за тези наистина все още болезнени
събития?

Цв. А.: Първото нещо е ние като
учители … да създадем защитена среда, в която децата да се чувстват свободни,
да се чувстват уважени и да работим най-напред за изясняването на понятията. И
когато децата се чувстват приобщени, има нещо, което е много базисно, върху
което стъпваме, и това е ценността на човешкия живот. И когато стъпим на базата
на това, че за всички нас това, което ни обединява е, че човешкият живот е
ценност, че правото на живот е изконно човешко право, че около това право вече
се разклоняват правото на свобода, правото на частна собственост, правото на
избор и оттам се разклоняват всички тези права, с които те вече като млади хора
в 10 клас, но дори и в 7 клас са запознати, можем да говорим и да видим в
сложната история на България, кои са тези теми, които ни поляризират. И тези
теми не започват с 9 септември. 9 септември е един логичен резултат от
събитията, които са свързани с българската история, които ни разделят и до ден
днешен…

И в
историята има преосмисляне, има преосъзнаване, има разграничаване на митология
от обективна реалност и има търсене на истината. Това е наука, която търси
истината. И децата ни в този ориентир трябва да бъдат наясно, че търсят
истината. И че в търсенето на истината те са свободни да задават въпроси, да
ревизират дори своята позиция…

Преподаването
на история дава възможност на учителите наистина да работят именно върху
развитието на този компас кое е добро, кое е зло, кое е истина, кое е лъжа. И
за мен този компас е най-верният и върху него трябва да работим. Защото, ако за
нас като общество се обединим, че ценността на човешкия живот, ценността на
детския живот е нещо, което ни е водещо и на което ние наистина обръщаме
внимание, то тогава в класната стая децата ще бъдат свободни да задават
неудобни въпроси и заедно с учителите си да търсят истината…

Чуйте
разговора с Цветомира Антонова и Димитринка Арнаудова в звуковия файл

Автор: Венета Гаврилова – Източник : https://bnr.bg/main/post/427413/kak-temi-svarzani-s-travmatichna-pamet-ot-blizkoto-minalo-se-izuchavat-v-klas