Макар България да е ратифицирала всички международни споразумения за климата и да е член на ЕС, и политиците, и повечето хора нямат разбирането, че климатичните промени оказват влияние и имат пряко значение за живота им. Липсва визия за осъществяване на национална политика с конкретни действия за реагиране на климатичните промени, въпреки наличието на данни от наблюденията и резултати от научни изследвания, свидетелстващи за все повече неблагоприятни ефекти от тези промени у нас.
ОЩЕ по темата: Брутална суша: Ще остане ли Гърция без маслини и зехтин?
Нещо повече, след 15 години членство в ЕС  България няма ясно формулирани общонационални цели и приоритети за развитието си, които да са консенсусно приети с оглед на националните нужди и интереси, като същевременно да допринасят за изпълнение на всички международни и европейски ангажименти на страната. Това пише Антоанета Йотова в специален материал за „Климатека“.
Членството в ЕС обаче ни задължава да въвеждаме и изпълняваме съответното европейско законодателство. Затова през 2014 г. беше приет Закон за ограничаване изменението на климата (ЗОИК).
Към този момент България е една от малкото страни в ЕС с подобен закон. С него обаче се уреждат предимно правни отношения, произтичащи от задълженията на страната по международната и европейската схеми за търговия с квоти за емисии на парникови газове. От приемането си досега ЗОИК е променян много пъти, основно за да отразява/транспонира съответни директиви на ЕС, най-вече за изпълнение задълженията на страната по европейската схема за търговия с емисии на парникови газове. Безспорно привеждането в съответствие на националното с европейското законодателство е необходимо, но предвид все по-неблагоприятните ефекти от промените в климата у нас поради по-честите и по-интензивни екстремни прояви на времето, то е крайно недостатъчно като национална климатична политика. 
Националната стратегия и План за действие за адаптация към изменението на климата

Крачка напред по отношение на национална политика за реагиране на промени в климата бяха изготвянето на Националната стратегия и Плана за действие за адаптация към изменението на климата, приети от Министерския съвет на 23.10.2019 г. – „референтен документ, определящ рамка за действия за адаптиране към изменението на климата и приоритетни направления до 2030 г.“. Наличието на този документ е необходимо, но също недостатъчно условие за реално осъществяване на такава политика. Заложените в него действия, конкретизирани за 9 сектора (селско стопанство, биоразнообразие и екосистеми, гори, енергетика, човешко здраве, туризъм, транспорт, градска среда, води), обаче са добра основа за формулиране и предприемане на практически мерки в тези сектори, с оглед на адаптирането им към промени в климата. 
Одобреният от служебното правителство през октомври 2022 г. проект на Дългосрочна стратегия за смекчаване на изменението на климата до 2050 г. би следвало, но едва ли ще бъде практически полезен документ за осъществяването на национална политика за реагиране на промени в климата. Някои конкретни негови недостатъци са: „Направеният в края на документа (стр. 95 – 98, глава 7.9 Въздействия върху околната среда) опит за частичен сравнителен анализ (за движението на нивата на емисии от парникови газове), както и някои коментари за системните разходи при различните сценарии са недостатъчни, за да даде стабилна основа за политически избор на сценарий (или на комбинация от сценарии) за бъдещото развитие. Важният раздел в тази глава „Рискове, свързани с изменението на климата и уязвимостта на околната среда в България“ (стр. 99 – 101), е много кратък, съвсем общ и не дава конкретни насоки за управление на все по-големите рискове от климатичните промени у нас, така че да се надгради оценката на тези рискове от 2014 г.“ (Становище по Проект на Дългосрочна стратегия за смекчаване на изменението на климата до 2050 г. – обществената консултация със срок 14.10.2022 , стр. 6).
Възможност за формиране на политика и финансиране на конкретни действия за реагиране на промени в климата дават и националните програмни документи – Споразумение за партньорство (СП), Оперативни програми (ОП), Планът за възстановяване и устойчивост и други, регламентиращи използването на средства от европейските фондове. След приемане от Европейската комисия (ЕК) тези документи стават национални законодателни актове. В тях е необходимо да се заложи изпълнение на изискването – като хоризонтален критерий, определена част от европейските средства по всички програми да се използва за финансиране на мерки, свързани с изменението на климата. В програмния период 2014 – 2020 г. изискването беше за 20%, а за периода 2021 – 2027 г. е 30% от евросредствата да се използват за такива мерки. Оценка как точно се изпълнява това изискване се прави след приключване на програмния период и „Прегледът и анализът на документи за интегриране на политики и мерки за реагиране на промени в климата в СП и ОП на България за програмния период 2014 – 2020 г. най-общо показва добри намерения в началото и недобра реализация на тези намерения при изпълнение на ОП“. 
Освен това действията, свързани с осъществяване на политики за реагиране на промени в климата в България, са предимно реактивни, а не проактивни –  предприемат се основно в изпълнение/транспониране на задължителни актове на ЕС и без отчитане на национално специфични обстоятелства, в частност – на увеличаващите се специфични рискове от неблагоприятни ефекти на климатичните промени у нас. 
Формулирането и осъществяването на национална политика в която и да е сфера не трябва да зависи само от международни ангажименти на страната или от наличието и размера на външно финансиране. По отношение на политиките в сферата на околната среда, в частност – на политиката за реагиране на промени в климата, е съществено важно да се отчитат националните и местни особености като проява на глобални и регионални процеси. В България от години не само не се решават, а още повече се задълбочават съществуващи проблеми – не толкова и само от самите ефекти на климатичните промени, а от неразбиране и неглижиране на необходимостта да се провежда последователна климатична политика, така, че да се намалят последствията от негативните ефекти на тези промени. По-точно, необходима е национална климатична политика, с която да се управляват по най-добър начин увеличаващите се рискове от климатичните промени. 
Изследване за рисковете и уязвимостта на основните сектори на българската икономика от климатичните промени може да бъде основа за такава политика, която: 
1. прилага цялостен и проактивен подход;
2. фокусирана е върху превантивни действия, като същевременно във възможно най-голяма степен се прилага принципът на предпазливостта – да се формулират и финансират най-подходящите мерки за превенция на отрицателни последствия от климатичните промени;
3. прилага във възможно най-голяма степен методи за управление на кризи. 
Стъпвайки на тези основни принципи, една ефективна национална климатична политика е важно да включва действия и мерки на местно ниво, така че по най-добър начин да бъдат отразени съответните специфични рискове, свързани с климатичните промени. Лоши практики – като например Плановете за управление на риска от наводнения, които не се обновяват регулярно според изискванията за тях, следва да бъдат прекратени. 
Изложеното дотук показва, че досегашната национална климатична политика на България не е достатъчно ефективна и за страната, и като принос за постигане целите на европейската и международна политики за реагиране на промени в климата. Крайно време е за действия в посока решителна промяна на тази политика, така че тя да бъде във възможно най-голяма степен резултатна най-вече по отношение адаптиране към климатичните промени и управление на рисковете от тях.
ОЩЕ по темата: Малдивите изчезват, до края на века над 1000 острова ще са само спомен